Най-любимите плодове и тяхната история

Чудили ли сте се някога от къде произхождат любимите ни плодове и как човечеството е разбрало за тях?


Ако седнете в ресторант и си поръчате плодова салата, вероятно ще очаквате да получите апетитно изглеждащо блюдо, с различни по цвят сочни плодове? А какво бихте си помислите, ако келнерът Ви донесе чиния, пълна с бели, разкривени корени и дребни, зеленикави листа? Вероятно ще решите, че това е някаква шега. Всъщност така би изглеждала салатата ви, в случай че тези растения не са преминали през векове на селекция. Днес ще Ви разкажем за плодовете преди да достигнат днешния си вид и вкус и как това се е случило.

Започваме с един от най-любимите и най-консумирани плодове - бананите. Бананите (Musa) са род дървоподобни растения, макар технически да са тревисти растения. Терминът банан днес се използва и за продълговатите плодове на дървото. Първоначално бананите са култивирани от праисторическите народи на Югоизточна Азия и Западна Океания. Днес банани се отглеждат основно в тропическите области. Има няколко сорта банани, с различни по- големина и цвят плодове. Най-често те са с продълговата форма и жълти на цвят, но могат да бъдат още червени и розови в зависимост от вида и сорта. От кулинарна гледна точка бананите биват десертни (когато са напълно узрели са жълти и сладки) и банани за готвене (остават зелени). Почти всички банани, които са предмет на търговия са от десертен тип, като едва 10-15% от световното производство е за експорт.

Първи сведения за банана има през седемнадесети век, когато са открити писма с гвинейското име на банана - banema.

Бананите тогава не са били сладки и жълти, каквито ги познаваме днес. Първоначално плодовете на растението дори не ставали за директна консумация! Жълтият плод е трябвало да се пече, иначе бил твърде жилав и горчив. Смята се, че съвременните сортове на банана са селектирани за пръв път на остров Папуа Нова Гвинея. Полупитомни разновидности на жълтия плод се срещат в Югоизточна Азия и до днес. Обелката на тези видове се маха много трудно, на размер достигат не повече от 7-8 сантиметра и са пълни със семки. Жълтият сладък банан е открит през 1836 г. от ямаеца Жан Франсоа Пужот, който намерил едно от банановите дървета на неговата плантация с жълти плодове, а не със зелени или червени такива. След като дегустира новото откритие, той открива, че е сладък и в суровото си състояние, без нуждата от готвене. Той бързо започва да отглежда този сладък сорт. Малко след това започват да се внасят в Америка, като в началото бананите са се считали за екзотично ястие и са се консумирали на плоча с нож и вилица.

Ако скоро сте хапвали портокали, то те най-вероятно са били наситено оранжеви на цвят, сладки и сочни. Портокалът, или по точно сладкият портокал, е цитрусовото дърво Citrus sinensis и неговият плод. Портокалът е хибрид с древен произход, вероятно между помело (Citrus maxima) и мандарина (Citrus reticulata). То е малко цъфтящо дърво, растящо до 10 м височина с вечнозелени листа, които са подредени алтернативно, имат яйцеобразна форма и са 4 – 10 см дълги. Богат е на витамин С. Портокаловият плод е вид месест семков плод.


Различните видове цитрусови растения се считат за местни от субтропичните и тропическите райони на Азия и Малайския архипелаг и са се разпространили от там до други части на света. Цитрусовите култури се отглеждат през вековете и в някои доста отдалечени места.

Историята на разпространението на портокалите, а и като цяло на цитрусови плодове е като роман. Дори в много ранни времена, появата на красивото цитрусово дърво и на плодовете привлича вниманието на пътниците и се споменава в техните писмени разкази. И макар да стават бързо любима храна на всеки вкусил от тези плодове, разпространението им в световен мащаб е доста бавно.

Около 310 г. първият член на цитрусовото семейство е бил въведен в Европа. В продължение на няколко стотин години това е бил единственият известен цитрусов плод. Мозайката с плочки за пода, открита в римска вила близо до Тускулум, показва, че лимоните и лаймите стават известни в Италия. Друга мозайка в Рим, която е проектирана около 330 г. за Константин Велики, показва, че поне в Италия се отглеждат портокали и лимони. Сега е известно, че сладък портокал е бил отглеждан в продължение на много векове в Китай и очевидно е достигнал напреднал стадий на култивиране, преди да стане добре познат на европейците. Хан Йен-чи, написан през 1178 г. и преведен на английски език в Монографията за портокалите на Wên-chou, Chekiang, 1923 г., е нарекъл и описал около двадесет и седем сорта сладки, кисели и мандаринови портокали. Той също така подробно описва и методите на отглеждане и поддържане на растенията.

Разбира се, други райони с умерен климат също започват да отглеждат цитрусови плодове. Области като Испания и други тропически региони допринесоха за въвеждането на цитрусови плодове в много земи, включително и в Северна и Южна Америка. Чрез проучване и завладяване, сладкия сочен цитрус е намерил своя път по целия свят.

В ранната европейска история писателите пишат за персийски цитрус, който има чудесен аромат и се смята, че е средство за отравяне, подсладител на дъха и репелент за молци.

Цитрусовият плод бил добре познат на древните култури на гърците и по-късно от римляните. Една красива керамична плочка, която е намерена в руините на Помпей, след като градът е разрушен от вулканично изригване на Везувий през 79 г. сл.Хр. ясно показва плодовете на лимони, отглеждани на клон дърво.

Ранните християнски мозайки на плочки, датиращи от 300 г. от н.е., както на портокали, така и на лимони, са показани в лимоново-жълти и оранжеви цветове, заобиколени от ярко зелени листа и прясно отрязани клони на дървета; мощите все още могат да се видят в Истанбул, Турция, в джамиите, които някога са били църкви на император Константин.

Не е известно как, къде или кога се развиват изключителните съвременни сортове цитрусови дървета, като сладък портокал, помело, лайм, грейпфрут и мандарини, но съществува общо съгласие, че всички тези разработки и подобрения в цитрусовите плодове са получени чрез естествен и изкуствен подбор и напълно естествена еволюция. Знае се, че римляните са познавали добре киселия портокал и лимоновото дърво. След падането на Рим, арабските държави бързо разпространяват естествено подобряващите се сортове цитрусови плодове и дървета в по-голямата част от Северна Африка, Испания и Сирия.

Сладкият портокал, който познаваме днес, се появява сравнително късно, около 1400 г., близо до времето на Христофор Колумб, който открива Америка. След като търговските пътища са били затворени, когато турците побеждават Източната Римска империя през 1453 г., съсредоточена в Константинопол (Истанбул), много европейски царе започват да търсят алтернативни, търговски, морски пътища, за да открият търговия с кораби с Китай и Индия. Пътуването на португалския изследовател, Васко де Гама, отбелязва, че през 1498 г. в Индия имало множество портокалови дървета и всички плодове имали сладък вкус. Новият сладък оранжев сорт, известен като "Португалският портокал", предизвика драматичен скок в засаждането на цитрусови дървета.

По асоциация би било лесно да се предположи, че кивито произхожда от Нова Зеландия, когато всъщност този странен плод произхожда от Китай. Actinidia Deliciosa е научното наименование на кивито, но също така е наречено Mihou Tao и Yang Tao, което означава „слънчева праскова“.


Колкото и странно да звучи, плодът киви се е появил в резултат на дълги експерименти над неговите не чак толкова вкусни „предци“ преди около 70 години. Киви е най-известното „изобретение“ на новозеландците.

През ХХ век новозеландският санитар Александър Елисон, работещ по съвместителство като градинар-любител, се заинтересувал от растящата в Китай декоративна лиана, наречена михутао. Той бил силно впечатлен от великолепните й бели цветове, нееднократно възпяти от ценителите на красотата на Изтока. Плодовете на тази лиана обаче били малки, твърди и почти без никакъв вкус. И така, един добър приятел на Александър Елисон му изпраща дългоочакваните семена на михутао, от които бързо израсли внушителни растения. Не може да се каже какво точно е подбудило Елисон и колегите му да се занимаят с култивирането на китайския „дивак“, но 30 години по-късно те получили потресаващ резултат – огромен храст-лиана, обсипан с гигантски (в сравнение с оригинала) „плюшени“ и много вкусни плодове. За това, разбира се, се налагало да се правят многобройни обрязвания, присаждания, оплождания и т.н. Резултатът обаче бил на лице – лианата растяла със скорост 15–20 см в денонощие, а реколтата можела да се бере на всеки 2 дни. Растението нарекли китайско грозде, а наименованието киви (на легендарния символ на Нова Зеландия – безкрилата птица киви) идва по-късно.

Доста дълго време за този вкусен плод знаели само създателите му и техните близки. Възможно било цялото население на земното кълбо никога да не узнае за него, ако няколко години по-късно през 30-те години на ХХ век целият свят и самата Нова Зеландия не били обхванати от голяма икономическа криза. Именно тогава в пристъп на отчаяние един загубил работата си пристанищен служител – Джеймс Маклоклин – решил да се занимава с отглеждане на лимонови дръвчета във фермата на свои роднини, за да осигурява препитанието си. Лимоните обаче не се купували кой знае колко много. В желанието си да се измъкне от този, общо взето, не особено печеливш бизнес, той си спомнил, че в съседската ферма отглеждат същото това огромно китайско грозде, което расте в пъти по-бързо от лимоните, дава гигантска реколта и най-важното – все още никой не е започнал да продава от плодовете му. Както се оказало по-късно, идеята му да го развъжда се оказала „златна“ и много бързо Маклоклин се оказал притежател на 30-акрова плантация, засадена с киви. Скоро всички жители на Нова Зеландия узнали за необичайното растение с изключително вкусни плодове.

За по-нататъшната му популяризация се погрижили американските войници, служещи по време на Втората световна война в Нова Зеландия. Когато се прибрали вкъщи, те взели семена от киви и благодарение на тях малко по-късно в САЩ се появяват първите плантации. Всъщност до достигането на световна известност на невзрачния „плюшен“ плод имало още много време. В Европа и след Втората световна война за плода киви никой не бил и чувал. И всичко това, докато Джеймс Маклоклин не решил да изпрати няколко сандъка новозеландски екзотични плодове в Англия. Заради стачка на докерите обаче корабът, на който били качени сандъците, бил разтоварен чак месец по-късно от предвиденото. Лимоните за цялото това време се били превърнали в каша, а кивитата се съхранили в превъзходен вид. Разбира се, лондонските търговци на плодове не можело да не обърнат внимание на този факт, а и на всичкото отгоре плодовете били изключително вкусни. Така новозеландският плод получил световна известност в началото на 80-те години, когато плантации вече имало не само в Нова Зеландия, но и в Калифорния, по-късно в Япония, Франция, Италия и дори в Грузия.

В България кивито е внесено от Франция едва преди двадесетина години и се отглежда в някои сортово-изпитателни станции в Петрич и Варна, както и от любители овощари. Едно от най-големите му предимства е високото съдържание на биологично-активни субстанции – около 12% захари, 1,3% киселини, 1,6% протеини, над 300 мг. витамин С, витамин В1, А и др. По съдържание на витамини значително превъзхожда лимоните, ябълките и други плодове, консумирани през есенно-зимния период. Плодовете му са богати и на минерални соли, могат да се консумират в прясно и замразено състояние, както и преработени в компоти, сиропи, мармалади и др.


Днес авокадото е много известна и модерна храна (и не напразно, то е богато на много полезни мазнини, витамини и минерали). Авокадото (Persea americana) е дърво от семейство Лаврови, също като ароматната подправка канела. Вирее в тропическите и влажни гори на Централна Америка. Височината му достига до 15 метра, а плодовете му са зелени до лилаво-черни на цвят. Те узряват напълно, след като са откъснати от дървото. Тежината им варира от 150 гр. до 1,5 кг, в зависимост от сорта на растението. В сърцевината на плода има голяма семка. Тя е наричана често костилка, поради значителната си големина. Вътрешността на плода е с бледо-жълта кремообразна текстура.

Този плод е бил известен още на маите и ацтеките, които са го считали за символ на плодовитост. Известни са други имена на авокадото, като „крокодилска круша“ и „маслена круша“. Тези имена всъщност са свързани с неговите качествени характеристики, а именно голямото съдържание на мазнини, форма подобна на круша и груба обвивка при някои от сортовете, наподобяваща кожата на крокодил. В Европа авокадото е пренесено и разпространено от испанците през XVII век. Най-големите производители днес на екзотичния плод са Мексико, Бразилия, Индонезия, САЩ и Колумбия, а на остров Корсика и в Испания, могат да се видят огромни плантации с растението.




SuperMag


Абонирай се за най-вкусните предложения на SuperMAG.bg